Аз съм лош човек, а ти трябва да стоиш по-далеч от мен. Така е по-добре, не разбираш ли? Забрави за мен. Моля те...
"Не... Ти нямаш правото да решаваш вместо мен.
Ако си тръгнеш, ще е по-добре за теб. Обичам те, Деклан."

- Коя, по дяволите, е Адалин Кларк?
Глас, изпълнен с презрение и гняв. Това получаваш, когато предадеш единственото семейство, което някога си имал. Трябваше да изпита поне малко страх, но понякога адекватната реакция е притъпена от онази, която остава завинаги.
- Тя беше моя приятелка.
- Приятелка, значи? Сега така ли наричаш всички, с които спиш и запълваш свободното си време?
Дързост, която прелива чашата. Иска му се да се изправи, да се опълчи на тъмнокосата жена с почетната роля на негова майка, но няма сили. Понякога болката притъпява всеки импулс, белязва и променя.
- Тя беше различна. - процежда през зъби, избягвайки погледа ѝ. Тих, дразнещ смях от нейна страна, докато нервено дръпва за пореден път от цигарата.
- Убедена съм, че е била. - в гласа ѝ присъства ирония, а той почти си представя кривата усмивка върху устните ѝ. - Глупак!
Кожата на лицето му пулсира от ударения шамар. Звукът от него отеква из съзнанието му. Празният му поглед се взира в нея по особено свиреп начин. И нищо няма значение. Той си тръгва. Може да ѝ отвърне, може да изтъкне колко ужасна майка ѝ, може да ѝ припомни за презрението и безразличието от нейна страна, които е срещал през детството си, може и да ѝ разкаже за щастието, изпитано в нечия чужда компания, но не го прави.

Тя беше много повече от моя приятелка.
Обичах я. И я изоставих.
Не трябваше. Знаеше, че не трябва да бъде тук. Не и сега. Не и 3 седмици, 2 дни, 9 часа, 24 минути и 35 секунди след като ѝ бе обърнал гръб. Но не можеше да стои настрана.
- Съжалявам... - прошепна и погали нежно лицето ѝ. Пръстите му се спуснаха по извивката на врата ѝ почти до рамото. Отдръпна ръката си внезапно, твърде рязко сякаш го удари ток, сякаш кожата ѝ бе твърде гореща. Не трябваше да е в болницата, не само заради времето, не само заради нарушеното правило за часовете за посещение. Не трябваше, защото изоставяйки ѝ си обеща, че така е по-добре за нея. Никой не би искал да прекара живота си с човек като него. Никой не биваше да е около човек като него. Имаше твърде много врагове и не се нуждаеше от слабости, които биха го уязвили. Никой не го попита дали желае да е това, което бе. Грешките на баща му и близките отношения на майка му с черните спатии предначертаха бъдещето му. Мразеше се заради онова, което вършеше. Беше по-зле от това да си убиец, по-зле от това да си дилър; не носеше вечен покой, нито измамна наслада от живота. Просто съсипваше и оставяше руини след себе си от онова, което бе представлявал нечий живот. Не можеше да я въвлече в това, но едновременно с това се чувстваше виновен за катастрофата. Трябваше да я види същата нощ. За един последен път. Може би.

Никога няма да забравя миналото ни. Независимо колко болка ми носи то.
Независимо колко силно копнея за щастието, защото не съжалявам за нищо.
А ти помниш ли първата ни среща в училищния двор? Помниш ли първият ни танц в края на училищната година? Помниш ли първият път, в който ми сподели чувствата си, начина, по който го направи и как не съжаляваше? Помниш ли раздялата ни?
Помниш ли? Помниш ли ме? Или помниш единствено болката, която ти причиних?